Много години минаха, в които нито веднъж не са ме държали ръцете му, не се е взирал в очите ми, не се е губел в смеха ми, не е целувал сълзите ми... обичал е други, обичали са го други. Създадохме семейства и прекрасни деца, но в добро и зло в миговете между две вдишвания го чувствам близо до мен. Обичта му ме пази като коруба на костенурка и ме изпълва с нежнотопла светлина.  

В борбата с тази Любов в себе си едва не изгубих себе си.  В изтощението си приех, че друг път нямам. Отдавах се на агонията, съблякла гордости, болки, радости, надежди и очаквания. Опитвах да се удавя в собствените си сълзи. Умирах хиляди пъти.

Докато не разбрах, че всъщност се раждам. Докато не разбрах, че от себе си и от него в себе си не мога и не искам да бягам. Без тази Любов съм безпътна и бездомна. 

Вече нямам нужда от него, за да го обичам, защото го обичам толкова много, че го достигам с обичта си където и да е, когато имам нужда да го обичам или усетя, че той има нужда да го обичам. Ако страда, страдам и аз. Ако е щастлив и спокоен, аз съм усмихната и добра.

Между два удара на сърцето. Отвъд границите на времето и пространството. За да ни има. За да сме истински. 





  Толкова ми липсва понякога...

 

Веселбата беше приключила и подпийналата компания се разпиля в различни посоки, наложени от големия град. Тя и той, обречени от собствената си, леко крива житейска посока на общо такси, пресякоха булеварда, хилейки се на нещо, вече отдавна забравено. Обичаха да повървят малко поизтрезняващо преди да се върнат всеки в своя живот.

На ъгъла тя спря, за да си запали цигара. Той й подаде огънче, ръката му трепна, когато кичур червена коса го докосна, за миг нещо се промени, но, като всеки миг, мигът отмина.  
Тогава заваля.
Той отвори чадъра си и я придърпа до себе си. Тя беше нахална и се навря под якето му. Разсмяха се и след малко бяха отново увлечени в криволичещ разговор в леко нетрезво състояние...
Дъждът обаче не се отказваше лесно и въпреки чадъра скоро и двамата бяха порядъчно мокри. Минаваха край някаква градинка и той я повлече да се скрият.
Притисна я към едно дърво, за да я запази от дъжда.
Някакъв виц остана забравено недоразказан. Някъде падна гръмотевица, но там, където попаднаха, имаше място само за другия. Притиснати като в околоплоден мехур, заплуваха в сигурността и топлината на близостта си.
За пръв път откакто се познаваха мълчаха.
Потрепериха едновременно, усмихнаха се, а ръцете им сами ги привлякоха още по-близо един към друг. Тя се сгуши в топлината на рамото, той зарови нос в косата й и продължиха да мълчат, подчинявайки се на хаоса на бурята, пречистила душите и притихнала с тишината помежду им.
Устните им беззвучно оформяха думички, чийто смисъл беше в ритъмът на сърцата им.
Ръцете изтръпнаха от опитите да спрат времето. Тя се размърда, позволявайки им да спрат борбата. Извади цигара Той й подаде огънче, а ръката му трепна, когато пръстите му се опариха на мокър червен кичур.
Устреми поглед към нея и от себе си в очите й го заболя.
Всичко се беше променило.
Само този миг и тази буря щяха да остават все същите.
Дъждът беше спрял.
Разделянето на телата и душите беше мъчително, но не им тежеше. Сякаш се бяха родили още веднъж и още веднъж се бяха родили един друг. Или един за друг? Очите им грееха. Като окъпани от лятна буря светове.
Пуснаха се за малко, когато се качваха в таксито. После телата им отново се намериха за топла, мокра прегръдка...
- Благодаря ти! За всичко... –прошепна тя на слизане.
- Аз ти благодаря! – прошепна той преди таксито да го отнесе в нощта.

Днес пак вали. 
Една ръка поглажда палав червен кичур,  спорещ с разплаканата есен.
- Нека вали! Ти валиш. И дъждът винаги е червенокос...


 

 Публикувано на 28/06/2008 14:09 от Atlantis 


Беше начинът ми да бъда добра. Беше начинът ми да бъда себе си. 

Беше ми и детенце, и сестричка, най-добрият ми приятел, другарче в добро и лошо. Знаеше всичко за мен, приемаше ме такава каквато съм, прощаваше грешките ми, никога не ме съдеше и винаги беше готова да ми покаже любовта си. 

Първи любови, първи трепети, първи разочарования, първи раздели, победи и загуби... беше с мен и в празник, и в делник, до масата, в леглото, на къси и дълги разходки, по баирите и по гьоловете... гледахме дъщеря ми заедно като бебе и плачеха заедно, докато малките ръчички не станаха твърде груби в обичта си... Правеше бели, понякога беше проблем, но любовта и радостта, с които тихо изпълваше дните, пълнеха очите ни с усмивки. 

Не беше просто едно животно. Беше си глуповата, беше си зъбличка, но открита и искрена. 

Вчера умря кучицата ми. Старото й сърчице спря да бие по пътя към кабинета на доктора... Страдаше и плачеше, търсеше ме за помощ... и за раздяла... гледаше ме виновно, че ме оставя... Отнесе полвината ми сърце и душа... много боли... 

Тази сутрин я погребахме на една полянка и след нея ми останаха само цветята по полянката...

Благодаря ти, миличка, че те имаше и беше до мен! Ужасно ми липсваш, макар да знам, че винаги ще бъдеш близо до мен!

Спи спокойно, любов моя! 

Обичам те!