Той беше най-добрият ми приятел!
Пила съм му бирата, спала съм в леглото му, ревала съм на рамото му – най-вече от смях.

Бъркал е в хладилника ми, виждал ме е с размазан грим и размъкната пижама, прибирал ме е пееща и сияеща в 4 сутринта.

Търкаляли сме се по парковете, броейки облаците и пчелите.

Не ми е правил специални подаръци.

Не съм го целувала. Е, само веднъж. По бузата.
Никога не злоупотреби с мен. Аз с него също, де.

Беше най-добрият ми приятел. братът, когото нямах. И приятелката, от която не си пазех червилото.

Беше...

 

Няма го. Нямам го.
Ограбена съм. Опустошена. Нямам сили дори да заплача.

Всички форсмажорни причини заедно не могат да ме впечатлят, да ме извадят от амока, да ме накарат да помръдна, да...

Няма го. Няма го! Няма го?

Сигурно е поредната шега. Абсурдно е!
Смс-ът беше от номера на сестра му. Но...

 

Вмъквам се в джинси, навличам блуза, обувам кецове, мятам чантата и хуквам по стъпалата. За миг се усмихвам – не ме е сварил неподготвена, почти всичките ми дрехи са в черно.

Качвам се в колата, завъртам ключа и всичко, което чувам е Онази Песен. Която слушахме с по една слушалка под един чадър в една нощ без звезди над поредните погребани надежди.

 

Няма да карам. Не мога да карам.

Прескачам една локва и махвам на едно такси. В таксито е тихо. По някое време съм се разплакала явно, защото чувам шофьорът да ми обяснява, че нищо не струва колкото сълзите на красива жена.

„Мълчи и карай!“ – озъбвам му се.

Човечецът потъва зад волана от резкия ми тон. Опитвам се да измисля извинение, но не ми се говори. Питам може ли да пуша, предлагам цигара и на него. Отказва. Ще му оставя бакшиш.

 

Взимам стъпалата до квартирата му на тавана на бегом.

Болезнено тихо е.

Може би не съм спирала да дишам, но имам нужда от въздух. Вдишвам рязко. Пак и пак.
 

Отключвам. Със собствения си ключ. „За всеки случай!“

 

Знам, че плача. Чувам подсмърчането си. Бърша носа си в ръкава.

Разбирам, че стърча с ръка на бравата и се чудя – след като вляза, какво?

 

Напомням си, че е важно да дишам, отварям и влизам.
 

Всичко си е както трябва да бъде. Нищо не се е променило.

 

Влизам в спалнята му и се усмихвам на снимката на нощното шкафче, на която сме двамата, щастливо омазани със сладолед… Бяхме в парка, бяхме пили по бира, аз му разказвах… за всичко, телефонът му звънна, стана да говори и се върна със сладоледите и букетче жълтурчета – за мен.

Усещам присъствието му, аромата на парфюма му. Очаквам да влезе, очите му да се засмеят.

Тишината се лепи по мен като горещ асфалт и засъхва като броня по тялото ми. Съзнанието ми се лови за спомените, опитва да се задържи за детайлите, но всяка моя клетка крещи от болка.

Не мога, не искам да повярвам, че повече няма да бъда обект на обичливите му подигравки за моето добро сърце и опак характер, на шегите му, че когато другият пол спре да ни обръща внимание, ще се наложи да остаряваме заедно, алкохолизирани, недоволни и неразбрани – най-вече от другия…

 

Звъни телефон. Ровя в чантата си. Не е моят. Паднала му е батерията. Някой някого търси. Не аз. Не мен.

Някой…

Не звъни моят??? Че чий телефон звъни тогава??? И продължава.
 

На кухненската маса има някаква бележка и телефон. Не е неговият телефон. Номерът е непознат. Ще вдигна. Само да си спомня как се говореше… От другата страна се отказаха явно.

 

Разсеяно поглеждам бележката. „Обичам те! Ще остарееш ли с мен?“ 

Боже! Предложил е на акулата! Или на онази с големите цици? Която и да е, му е отказала и сега той е… той е… от разбитото си сърце. Или се е разстроил и е направил някоя глупост. Ще го убия! Честно! Ще го обеся на червата му и ще му натикам топките в гърлото! Ще го…

Телефонът отново започва да звъни. Сигурно е тя. Трябва да вдигна. И без това, вече няма значение. Нищо няма значение.

„Ей ти! Знам, че си там.“

 

Не е истина? Какво се случва, за Бога? Дишай!

„Ти? Ти… си жив! Добре ли си? Аз… Полудявам ли?“ – заеквам и хълцам.

 

„След 15 минути съм при теб. Знам, че чуваш. Не знам дали слушаш. Никога не знам.

Добре съм. Не съм призрак. По-жив от всякога.

Избърши сълзите си. Измий лицето си. В банята има крем за лице против бръчки… Знам, че не ползваш.

В хладилника има бира. И шоколад има – само за теб. Изяж го!

Всичко ще ти обясня! Не ходи никъде! И опитай да не чупиш нищо.“

Докъде бях стигнала с убийството? Имам 15 минути да обмисля всички детайли и подробности!

 

Пак рева. От облекчение. От гняв. От… Но като послушно дете вадя шоколада и бирата, слагам две чаши на масата и… започвам да изследвам гнева си триизмерно.

Може пък да има разумно обяснение за подобно мъчение на човешко същество, което даже наричаш „приятел“. Е, не се бяхме чували няколко месеца, но винаги сме се чували когато искаме и защото искаме, не по протокол.

Можеше да ме убие копелето!

 

Десет минути си търся място. Включвам и изключвам радиото. Чупя пепелника – не много без да искам. Не исках в пода…

 

Той влиза с букетче жълтурчета. Усмихва ми се, но не изглежда гузно.

Нищо! След малко ще изглежда.

 

Мълча. Наострена съм. Знам, че се радвам да го видя. Нещо в мен се е променило. Очаквам да чуя…

„Ще остарееш ли до мен?“

Моля? Я пак! Изобщо не очаквах да чуя Това!

„Изобщо не съм сигурна, че ще остарееш… Почти съм сигурна, че днес е последният ти ден! И без това те оплаках... А ти с кого ме бъркаш?“

 

„Не сме се виждали от… колко? Не че има значение. Не си имала нужда от мен, не съм имал нужда от теб.“

Защо ме заболя така от това? Или е чисто нов навик?

„Сънувах те. Сестра ти ми се обади, че си мъртва. Бях опустошен и празен, болеше ме всяка клетка. Навлякох някакви дрехи и даже се усмихнах на мисълта, че не си ме хванала неподготвен, защото повечето ми дрехи са в черно.“
Ъ?
„Влязох в колата, но по радиото вървеше Онази Песен, която слушахме в дъжда една нощ без звезди и без надежди. Прескочих една локва и махнах на едно такси. Явно се бях разплакал, защото шофьорът ми каза, че нищо не струва колкото мъжките сълзи. Отговорих му да мълчи и да кара... Оставих му бакшиш.“
Какво…?
„Пред апартамента ти стоях дълго и се чудех – а после какво? Отключих с ключа, който ми беше дала за всеки случай... Стоях до леглото ти и плачех като дете със снимката на която сме двамата, щастливо омазани със сладолед.“

Това смешно ли трябва да е, по дяволите?

„После акулата ме събуди. Не помня защо реши, че е акула. Събуди ме. Крещял съм името ти… Тръгна си. Повече не се обади.“
Значи е онази с големите цици.
„Разказах на онази с големите цици съня си. Още същата вечер бутна снимката от нощното ми шкафче. Знаех, че го направи нарочно. Скарахме се. Тя си тръгна. Не я спрях, Не я и потърсих повече.“

Тъпанар!

„Не я потърсих, защото те загубих насън, за да разбера, че те обичам наяве. Не искам да го забравям. И искам и ти да го знаеш. Винаги си знаела, нали?

Не ти предлагам брак, не искам да ограбвам свободата ти, не искам четката ти за коса наоколо. Искам да знаеш, че където и да съм, до мен ще си у дома си.

 

И в случай, че за час светът за теб е бил празен без мен, ще бъда до теб у дома си, дори да си запрашила с друга любов по света.

Бъди честна пред мен, но първо бъди честна пред себе си.
 

Сега си затвори устата! Дишай! После крещи колкото искаш!”

А беше най-добрият ми приятел...