Защо ми причиняваш това? 

Присетиш се и идваш обичащ ме, искащ ме... Погубващ ме... 

Пресъхнали устни пресипнало шепотят името ми. Желаещите ти пръсти раздират плътта на себето ми и с живителните му сокове гасят пожарите, които съм запалила, за да възкръснеш в угарта, която си оставил в себе си след мен. 
Ласкаво събличаш всичките ми защити и разжарваш нуждата ми да съм  жрица в жертвенaта клада на извечните ритуали за Живот и Любов. Остъргваш саждите от стените на женствеността ми. Разяждаш безметежното ми безгрижие и ме дрогираш с нежност, докато стана копнежност да бъда още и още обичана, желана, опивана и укротявана.

И когато утолената жажда се върне по-палеща и по-жадна от всякога и искам поне за миг да се сбъдна вълшебница, когато съм изтръпнала, тръпна и тръпнеща, влюбена и докрая раздадена, ти си тръгваш, осъждащ и мен и себе си на освирепялата ми вещерност. 

Размазваш черепа ми в строежа на фразата "Мечта не се държи в ръка!", подложена удобно да брани страха ти, че съм жива и истинска, искаща, отдадена... 
Влачиш късове от телесата и душата ми - всичко, което си успял да отхапеш. Джапаш с тях в локвите, останали от дъжда на сълзите ти, обагрени от залези и моите кърви, отровени и бесни. 

Нямам нужда от тази любофф. Ограбена. Съзряна от разстояние. Еманация на дните и нощите ни. Всеобятна и всепоглъщаща.

Искам кротко да остана сгушена до рамото ти, вплела себе си в крайниците ти. 

Върви си. 

И ме забрави, ако можеш и ако ти стиска... 
 

Сънувах го. Отново.

Сънувах, че го обичам малко по-малко. Събудих се с потен крясък...

 Моля те, Господи, не сбъдвай молитвите ми да забравя! Как бих могла да живея без любовта си?! Ще съм жива ли? Ще ме има ли? 

Нека е далеч, нека е далечен, само да го има и да го обичам! Той е винтчето, на което се крепи цялото ми, смисълът да продължавам да дишам, когато съм останала без дъх. 

"Тия дни обрах думите преди да са узрели... Сега имам нужда да поема във вените си чуждите думи, докато ми поникнат нови пера.

Вероятно полудявам... А това го умея! Много съм добра! В момента имам само емоция, образите са цветни петна. И не съм пила нищо. А мислите са... отвъд нещо друго, което не знам какво е, ама не е това.

Може би трябва да изляза от форма... От моята форма. Тогава ще мога да приемам формите, които изискват от мен, без да ги префасонирам по мой образ и подобие..."



Понякога наистина искам да ми отнемат Словото.  

Да общувам с пръсти, цветове и ноти.

Ама не го умея това!


То и другото не го владея, де.

По-скоро то владее мен. 

Приласкава ме.

Прелъстява ме.

Покорява ме. 

Подчинява ме. 

Обладава ме. 


И оставам по думи със думи, които не разбирам, но чувствам... вътре... във себе си.

Единение със Словото...?

XLI
  ето този път
"особено пътека
  отклонила се от скитането"
  който като Майкъл Скот
  премъдър дух
  в Европа през 13 век
  "световноинформиран Мъж"
с енциклопедически познания
  стигнал до блестящата
  кристална мисъл
и увлечен в тънките различия
  например
  между светило и звезда
  самите те така различни от съзвездие
а трите заедно от звезден знак или планета
  /той се отвращаваше от всяко
  еднозначно по рода си име/
  го нарече
  "път на истинско познание
  и начало на поезия"

  XLII
това стихотворение е
  необгледен свят
  така изпълнен
  от усещания и от случки
той се движи от нозете
  през корема към главата
  и достига
  без заобикалки
  до върха на мозъка ми
  откъдето той абстрактно
  произнася
  слово за езика

  XLIII
  също
  и усилието
  да усетиш и да кашеж
  е
наводнило толкова света
че човекът с други
рядко се събира

  XLIV
или още
  мълнията е искра
  от удар между кремъците
  тя е
  полумесецът със синя светлина
  от брадвата разсякла висината
  и вълна е тя
  която се издига и превива
  за да стане пяна

  XLV
най-накрая
  фигурата сложна
  изразява
  единство на противоречията
  и поставя
  едното в множеството
  тя е
възможната
  и трудната хармония
  на човешкото съзнание
  хармонията за която ни говори Хераклит

  XLVI
но винаги
  ще бъде чудният език
  изящен като цвете
  лек като вълната
  гъвкав като клонче
  силен като вятър
  твърд като скала
  единствен
  като мене
  връх на любовта

  XLVII
някои - подобно слънчогледи
  цъфтят на слънце
  други се разкриват привечер
  подобно вощеница
  нощно цвете
  или поветица
  разгъваща
  листенца при луна
  или по залез
кой знай дали
  съсънката в горите
  толкова спокойна
  възприемаща направо
  слънчевата сила
  и съкровищата земни
  не би могла да има по-свободен мозък
  и по-ведър
от навалицата животинска
  откъдето произлизаме

  XLVIII
Кой ли не е наблюдавал
  първичното движение
  игра на вятъра върху водата
  и вълнение:
  повдигана
  възбудена
  въодушевяваща
  мембрана
  от настоятелно дихание
  трептежът
  с непринуденото къдрене
  на бялото кипене
  с блестящи сокове от пяна
и с дълго тежко падане
  е изобилие без край

  XLIX
ще заприличаме ли на скалите
  пръснати по плажа
  /тази вечер вятърът
  задуха силно и вали върху морето/
  колко
  можехме от тях да се поучим
  защото да живееш
  сред концерта на скалите
  е възможно
и този който опознае съвършено
  една-единствена скала
  в самата нейна същност
  и отношението й
към морето и небето
  той владее несъмнено истинската дума
  за своите човещки братя
докато друг не спира
  да живее и да гние
  в претъпканите градове които
  не казват нищо
  за живота

  L
като скалата нейде там
  застанала сред приливи
  и защитила свойте пясъци
  от идващия мрак
  /като скали
  от детството ни
целите покрити с наши знаци/
  е от край
  до край
издигнат бял гранитът -
  проникни в това, поете
 

 ХХХІ
в кристалите дори
  намираме безредия и затъмнения
  и тъй като не може наша цел да бъде
  съвършенството а само формата
  и спонтанното движение
  защо да се отчайваме
  и боледуваме
  от объркването
  трябва да приемаме
  премислено и ясно
  и да знаем
че в пространството от знаци
  пренаситено дори
  до острота
  проблемът за безредието
  би бил решен навярно
  от това което е
  полукласическата приблизителност

  ХХХІІ
  "ако повикам
  кой от ангелите
  би ме чул
  дали един от тях внезапно
  би разкрил сърцето си
аз бих умрял от необятното присъствие
  Доброто всъщност е
  началото на Ужаса
  все още поносим е той
  и ние му се възхищаваме
  че иска да ни разруши
  О всеки ангел е ужасен
въздържам се и толкова потискам
  порива на моя мрачен плач
уви кой би могъл да ни помогне
  ни ангелите нито хората
  и вече знаят прозорливите животни
  че наистина
  не сме добре
  в нашия известен свят"

  ХХХІІІ
  да не говорим повече за ангели
а за Безмилостния Лешояд
  летящ по дължината
  на целия шотландски бряг
  от крясъци разтресен
  срещу бавния бял вятър през септември
  но по-добре за тази Сива Чапла
  сложила си под крилата
  крайниците вяли
  и гласа пресипнал
след самотния си лов
  по Еърширското крайбрежие
  тя е в сянката на вачерта през август

  ХХХІV
защото настоящият момент
  е този който ни показва
  барометърът
  върху стената
  на една от улиците
  сред града
/червен отблясък по водата
  през априлска утрин
  тежък грохот на вълните
  край брега/
  "щом налягането се покачва
  подир бури
  ветровете ще са ясни"

  ХХХV
тук на север
  отвъд пясъци червени
  сред земите крайни
  ме измъчва времето сурово
  и чудовището на поезията
в моята палатка върху този остров
  тича към морето
  бели вихри
  блъскат по стъклата
пиша и ликувам
  докато поставя по листата
  всички вехтории
  мислиш ли че бих успял
  ей богу ще опитам

  ХХХVІ
в тази къща
  е огнището където
  тлей дървото и в червено свети
в тази къща
  е свещта
  с фин пламък
  сред сърцето синьо
  в тази къща
е момичето с бедра на чайка
  то почива в свойта голота
  и северният бурен вятър
  духа бял
  от десет дена вече

  ХХХVІІ
един самотен мъж
  ми прави тук компания
  това е Томас от Кромарти
  а фантомът му
  стои в безкрайната гримьорна
  самият Altus Prosator
  жеток и луд
  като крайморски гнайс
  владей брега
чрез седем вида...мълнии
  размахал ги наоколо си
  а
на дъното в сърцето му
  е хаосът
  превиващ се от смях

  ХХХVІІІ
понякога си мисля също
  за Донача бан нан Орейн
  жена му
  като никой друг приготвяше уиски
и за Аласдейр Макхейгстър Аласдейр
  автор на известния бърлин
  също и за Джон Мак коудръм нан Рон
  написал яркия
  Орин на Мюке
  и издялал от безформен
  циклопичен
  гнайс
  камъка на своя гроб -
  и за Хю Макдърмид
  Възраждащият
  пълен с тайнствени познания
  напрегнат
  като вол на работа

  ХХХІХ
но където и да бъда
  аз се чувствам добре в горите
  както тук в китайската картина
  сред скалата и дървото и тревата
  прекосена от водите шумни
  нарисувана е от монаха Шан-цюи
  през 1729
  в стила велик на Тан Ин
  един от Четиримата Учители

  ХL
  аз живея приблизително
  и пиша
  без обаче да забравям
че от случайното в живота
  най-случайно
  същественото винаги възниква
 

  ХХІ
  защото мозъкът
е като къс от розов кварц
  чудесен камък
  с цвят дълбок
  от редките най-рядък
  но дори повреден
  /обезцветен например
  от премного топлина
  и от премного слънце/
  той ще си възвърне
  блясъка първичен
ако остане за известно време
  на тъмно място
  влажно
  и студено

  ХХІІ
розов кварц -
  на късчета разпръснат
  по брега на Кол
  в гранита вбит
по северния бряг на Лох Итхарна
  в гнайса
  на Пулуи Глен Лоуган и Рона
  ето я душата
  появила се накрая
  от всераждащата м а г м а
  обуздара всичките конфликти -
  като идея на земята

  ХХІІІ
  тогава аз живях в Германия
  средзима беше в Мюнхен
  /и снегът валеше ситно върху Швабинг/
сред бараката
  където щях да пукна от студа
  накрая на Английската градина
  /със стръкчета трева сред скрежа/
радио мучеше
  сякаш бе слепец в нощта
  познавах
  до една картините в музея
  и с очи догоре изкатервах
с моите студени варварски очи
  всичките барокови колони на града
  без да видя рая

  ХХІV
а Мунк
  запитан как е писал свойта автобиография
отвърнал:
  "Аз оставях
  думите да падат
  те са
  само вихър
  нищо друго
  само вихър"
и допълнил:
  "аз съм сам - но продължавам
  тоест работата продължава"

  ХХV
това е Гьоте
  за което Гродек писа:
  "Той владее
  тайната велика
  да живее съгласувано
  в живота
като смесва свойто съществуване
  с движението на вселената
  защода се учудваме
  че той изглежда едновременно
  така загадъчен и близък
  толкова студен така далечен
  и все пак преливащ от енергия
  и обич
  към живота"

  ХХVІ
  веднъж в Париж
  от
моето стъкло
  на седмия етаж
  видях в студа издигнатата
  Айфелова кула като точка
  от червена светлина в нощта -
  и моят дъх

  ХХVІІ
и сега
  в главата си аз имам
  един живот
подобен на кръга нарастващ
  непрестанно
  с много съучастие
  с разбиране по-скоро
  в сравнение със свилия се кръг
  на чистото съзнание за себе си
  аз искам цялата
  окръжност и средата
центърът ще бъде край на битките
  сега
  сред знаците наоколо

  ХХVІІІ
  да
  като Кандински
който на завръщане в ателието си
  сред здрач видял картина
  "с неизразима
  нажежена красота"
  тъй често
  обикновеното в живота ми
загърбило забравата
  и навика
  внезапно просветлява
  с поетичната материя
 на новата реалност
  по-богат от всякога
  напредвам

  ХХІХ
когато някакъв физик
  напреднал в свойте търсения
  каже че вратата в неизвестното
  е някаква
  "вселена на контрастите
  групирани
  в отделни отношения
  но с изгледи
  на ред и на безредие
  с промени явни и възможни"
аз казвам че това е
  моето пространство
със света през който преминавам
  и го виждам ясно

  ХХХ
и когато ерудит японски
  заговори за поредиците стихотворни вака
  /сто понякога в една исъща серия/
  написани в епохата на Камакура
  /13 и 14 векове/
  и каже "резултатът беше често
  с калейдоскопична красота
  на безбройни диаманти
  изправящи се пред читателя
  в съвсем забавено движение"
аз узнавам мойта цел
 

  І
................
  защото винаги стои въпросът
как
  в движението на нещата
  да се избират
елементи с истинско значение
  които сътворяват
  продължаващия свят
  и как да се подреждат
  символи и знаци
  за да има
  нови структури
  на новите хармонии които
  да съхранят живота
  жив
  и сложен
  съучастник на това което е -
  единствено:
поезията

  ІІ
  детство на брега
  сред чайки
с облаци в очите
  и ушите
  колко викове
  подобно порив на метафори
  или по-скоро гларус
  сам застанал край морето
като дух самотен сред вселената

  ІІІ
ах, чайките:
  летят така случайно
  като химн на хаоса
  отвъд сред вятъра
  и воя на вълните
аз не съм на себе си
  очите на ума ми са безкрайни
  аз съм птица
  на брега сред камъни

  ІV
в къщата на три етажа
  на две крачки от морето
  в къщата гълчи
  вълна която подивява
  и наоколо злослови

  V
а там в нощта
  на острова е фарът
  бяла кула
  15 метра е висока
а прожекторът е 30 метра
  над морето
тя изпраща бяла светлина на пресекулки
  2 проблясъка
  се сменят бързо
и през тези 30 секунди
  реалната и мощ е
200 000 свещи
  отнесена при ясно време
  на 16 морски мили

  VІ
  беше там това
тогава - между хълмовете
  върху хълма снежен
  който стигаше небето
  цялото сковано
  тъмно
забранено
  чуждо
  и безмълвно -
чу се вик

  VІІ
богиня
  над задухалия тъмен морски вятър
  е зората
  и черупките на мидите с дълбоко синьо
  тръпнат и пропукват
  пясъкът разбъркан
  отразява в свойте вади
  чайките разбудени
и първият отблясък
  от корема на богинята излязъл
  е над острова
денят се ражда на студено с писък

  VІІІ
като пепел още топла
  от изтляваща гора
  е тялото на чаплата
  безмълвно засега на края
  на огромното гнездо
и неподвижно
  на върха на бука
  на разклатения връх
  аз тук долу съм нащрек
  между листите червени
  паднали върху земята
от клоните им ги откъсва зимата
  но
  признаци за нов живот
  черупки сини
  озарени в кръв
  те чувствуват морето

  ІХ
ели канадски
  със стебла окастрени
  възникват по кората им очи
  очи
на жълти кръгове
  сред тях червено е
  сърцето на дървото
сълзи смолата светла и кафява
  от окото-рана
  и сред въздуха
  мъзгата както става
  синкава и бледа -
гледа сред мълчанието
  там

  Х
танц червен в листата
  вятър преминава
  и набръчква всичко
  вятърът навред витае
  но достигат вдън горите само
  вихри заблудени
  те проникват в сянката - остават
  танцът на листата
  бръчките върху водата

  ХІ
  уверен съм
целта основна
  на изкуството е
  да разпръсква непрестанно
образи
  свидетелства
  и доказателства
  за силата обединяваща
  която съхранява
  и обединява тук живота
срещу самотата
  разпокъсването
  хладните агресии
на времето и на пространството

  ХІІ
  и
ако отвън нещата
  ни харесват или отвращават
  вътрешното на нещата
  е животът
знайте че стихотворение
  което е дошло отвътре
  също е животът

  ХІІІ
  както
при завоя на пътека
  сред гора априлска:
този свят сгъстен
  е сложен
  и случаен
закален от светлина
  земя
  скали
  треви превити
  и червени
  клони на глогинка -
а отвън са само голи
равнини сред ледникови върхове

  ХІV
или както е по цветната поляна на Алпите
  по височините на Бен Лорс:
  ломи-камъчета
  диви мисли
  от тинтява
  анемонии
  планински рози
  всички
  ангелически
  загрижени
- тъй странен сбор
  от много съвпадения
  роден от идеалната
  добре минерализирана скала
  не толкова горчив като цветята
  от по-издигнатите върхове
  цветя несигурни
възникнали
  след ледниковия период:
  стъблата им
  са разположени сред отвор
  корените са пропукали скалата
  бавно
  а филизите с листата
  са обвили дребни песъчинки
  носени от вятъра
довлачени от ручеи
  така се е натрупала земята
  тук цветята
  са открили свойта същност
  и възниква красотата

  ХV
красотата е навсякъде
  дори
  сред най-суровата
  и разбунтувана земя
  красотата е навсякъде
  на уличния ъгъл
  и в очите
  върху устните
  на непознатата
  сред безлюдните места
  без място за надеждата
  където е поканила смъртта
  сърцето
там е красотата
  тя възниква
  непонятна
  и необяснима
  тя се появява гола и неповторима -
за да ни научи
  как да я приемем
  в нас

  ХVІ
камъчето
  грубо и сурово
  тъй безцветно грапаво
  се счупва
  неочаквано
  ахат проблясва
  а скалата пукната
  показва
  виолетов пласт от аметист -
  законът за реда и красотата
  се таи
  сред хаоса и само
  в негови предели е животът

  ХVІІ
тя ще се завърне
  мисълта ни жива
  сигурна в крилата си
  които ни препращат светлината
  точна с красотата си
  и сигурна с крилата си
  е мисълта ни жива
тя ще се завърне

  ХVІІІ
дори в пустинята
  твърдеше Кокошка
  истинските стойности
  ще оцелеят
  и бъдещето ще пристигне...
  не се боя от поражение
  ни оптимист ни песимист
  аз зная
  за това което виждам
  ето камък който пада
  и звезди които светят...
как погубвах аз живота си като рисувах
  но когато аз рисувах
  чувствах се
  в сърцето на живота

  ХІХ
защото неочаквано в нощта
  пристигат
  чайките с крилата бели
  идват и скворците
  смешни
косове и дроздове червеношийки
  шумни
  към края си е зимата
  с движения и цветове с движения
  изпълва се пространството
с иглики
  минзухари
  и шафрани
лице на някакво момиче
  в моето съзнание
  се вкоренява
  сред земята
  и дъжда

  ХХ
животът ми сред тъмнината
  е като този на Хакую
  чието име означава
  Бяла тъмнина
  чието име означава
  човек живеещ между хълмовете
  оттатък Белите води на Север -
или по-скоро скрит но в просветление
  сред градовете на Европа
  животът ми основа
  на основите е
  за друг свят
   
   
 

  В южната пролет

1
Малка ябълка в Япония
казваща спокойно:
няма нужда да се ходи до Киото

2
Над треви
две бели пеперуди
пеперудничат

3
Старият Хакуин
вслушан е в снега
отвъд Шинода

4
Какво е туй? Какво е туй?
Луната
отразена в мойта супа

5
Тъмно, тъмно
неочакван слънчев лъч
просветлява златните жълтуги

6
Снажен връх на планината
ризата си от мъгла свали
за да видя снежната ти голота

7
Аз и моето мълчание
заедно си пием чая -
как са другите, момче?

8
Никакво присъствие
сред празната ми стая -
ах! дъждът

9
Всички тези проповеди
са върхът, съгласен съм
другото си е по своему