влюбен облакът завива земята

планината е... и не е

запалих свещ в тъмнината на храма
в душата ми

поисках луна и слънце 
за теб

В молитвата на дете


20,03,2011.

Искам с ръцете ти
в ритъма на сърцето ти
да посрещна на утрото птиците

15.03.2011

разкъсвах парчетата от себе си
къс по къс разпилях ги във тебето
не искам възкръсване... късно е

Малко малко.
Малко много.
Малко всичко.
Малко - колко
и
малко - какво?

малки животи
малки човечета
малки мигове
малки истини
малки съдби

малки жени
малки мъже
малки часовници
малки измами
малки лъжи

малко бременни
малко женени
малко разведени
малко ергени
малко моми

малко срещи
малко раздели
малко полети
малко падения
малко борби

малки морета
малки простори
малки небета
малки птици
малки треви

малки сблъсъци
малки въпроси
малки измислици
малки отрови
малки бели

малко временни
малко рошави
малко разръфани
малко спечелили
малко тъжни
малко сами

Малки болки
малки радости
малки загуби
малки звезди

Отварям очи. Поглеждам дисплея на телефона - 7:15.
Затварям очи. Събота е. 
Деница ще ме събуди след час. Охххххххх!
Знае, че това ще рани крехката ми психика, но твърдо е решила да ме довърши и да ме води на басейн. Среща в 9:00, щот по-късно всички шезлонги са заети... Оххххххх!
Не обичам басейни.
Обичам Деница. 
След 5 минути отварям само едното око. 9:36. Кво пък? Нали е събота.
Внимателно отварям и другото око - страх ме е да не се разсъня. Будната вече част от мозъка ми започва да възприема околният свят. Всичко ми изглежда познато. Нищо тревожно - когато се сдобия с будно съзнание, ще си спомня кое кво беше. Евентуално. А даже може да си спомня кое за кво е.
Котката, усетила неспящи мозъчните ми вълни, скача до главата ми и мъркайки се опитва да превземе шията ми на абордаж, ползвайки гриЗливо зъбки в областта на гръкляна. Не грубо, но и не съвсем приятно. Все пак с любов.
Размърдвам се.
Деница беше заплашила да ме събуди преди час.
Имам неприятно усещане. Има нещо нетипично и притеснително.
Ох, пишка ми се. Май.
Намирам пътя за и до тоалетната от раз и даже не се колебая при употребата й. Охххх, олекна ми! И тревожното чувство изчезна.
Защо Деница още не се е появила? Телефонно.
Котката нещо се опитва да ми каже, но за тоз език ми е още твърде рано и не й разбирам. Опитва да ми докара вървеж в зиг-заг, но аз смело преодолявам препятствието, без да се спъна или да я настъпя нито веднъж!
Намирам чаша и буркан с нес-кафе. Сипвам на око - и то какво око!  Добавям студена вода от чешмата и опитвам да си отговоря на въпроса ""какво око?"" забърсвайки страхливо съня от него с мокри 2 пръста. Без особен успех.
Връщам се в банята, за да задуша с пастата за зъби огнедишащия дракон, който се е настанил през нощта в устата ми. Не ми се удава да удавя Сънчо, който се е разлял и залепнал по клепачите ми.
Намирам пътя до кафето си, после откривам и телефона. Все още мълчи. Деница не може да се е успала. Налага се да проверя дали е жива!
Звъня. Дразнещо ТЪЪЪЪЪЪЪЪТ! И пак. Не може ли поне сутрин нещо по-така, мамка му!? ТЪЪЪЪЪЪЪЪТ!
Поглеждам през прозореца. Виждам облаци.
Деница вдига след шестото ТЪЪЪЪЪЪЪЪТ, което ме дразни почти до събуждане!
Има облаци. И вятър. Студено е. Не става за басейн.
Благодаря ти, Господи! Чу молитвите ми! Е, не прати дъжд, за да си остана в леглото цял ден, но поне няма да се налага да се кисна в хлорирана супа от чужди тела и да крия жадните си за слънце гърди, щот приличието, разбираш ли...
Деница всъщност е загрижена за мен. И аз го оценявам. Ако се грижеше обиколката на екваториалната ми област да намалява правопропорционално на депресията, която си отглеждам с любов, вероятно щях да приличам на анорексичка.
Споменах ли, че обичам Деница?
Идеи за момичешки заместител на басейна срещу депресии и скука? 
Шопингът и всичко свързано с плащане отпада, щот портмонето ми отдавна вече няма сили даже да завие на умряло, а банкоматът плюе картите ми като бананова кора. Охххххх...
Ще се чуем след кратък размисъл...
Леглото ме съблазнява, а дяволите ми не са убедени, че искат да му устоят.
Ще пуша една цигара с кафето на балкона. Мазохистка съм, знам.
Мисълта да мастурбирам мозъчно в леглото с книжка ме завладява и се отдавам на изпълнението й като в ръцете на любовник.
Два-три мига преди да се стресираме и аз, и мисълта, и действията по реализирането й, от звън на телефона. Оххххххххххх!
Деница има план. Ще идем в парка, ще ядем сладолед и ще страдаме по непосещението на басейна. Охххххх!
Това изисква толкова много усилия, но кво пък едва ли ще ми навреди толкова колкото басейна.
Надигам се. Неубедително.
Пускам силно Дистърбд. Но тва мен не ме притеснява.
Допивам си кафето с още една цигара на балкона, вдигнала крака на парапета. Хладно е. Поне има вероятност да се събудя най-накрая.
Ще си облека... Какво, ангелите ме взели, ще облека? Оххххххх.
Ако искам да сложа потник, трябва да ползвам епилатора. Оххххх.
Искам да обуя кубинки и да сритам някой, но все пак е август и кубинките ще тежат сякаш имам истински кубинци на краката.
Налага се да не се сбивам с никого. Мамка му! Ох!
Като ще е момичешко, да е момичешко. Къса пола.
Еееееепилаторът! Оооооохххххххххх!
Той вече напълно ме събужда.
Отправям още една гореща благодарност към Господ за малките неща. Ъъъъ, за 4-те косъма на прасците си. Под яките ми мишци предателски никнат малко повече.
Пускам душа и оставям водата да ме облива до окончтелното разсънване на всички мои части, които нагло и безобразно си позволяват да спят все още. Кое време стана? Ама ха!
Почти сладострастно се наслаждавам на усещанията, които причинява пяната по кожата ми.
С напълно будно тяло и пречистена аура, готова за нови предизвикателства и подвизи, решавам да атакувам гардероба, който грижливо крие любимата ми пола. Именно! Крие я!
Ровенето не дава желаният резултат. Охххххххххххх!
Обаче изскачат няколко напълно забравени дрешки. Хм....
Нахлузвам едни къси гащи.
О, Боже, какво си ми причинил? Защо кокалите на ханша ми са пораснали??? Къде ми е половината от спасителният пояс, който гордо се пъчеше на трета буна във Варна миналото лято? Чудех се аз що отдавна никой не ми е правил място в автобуса!
Намирам почти достоен заместител на Онази поличка. Няма да е много практична в парка, но пък ще съм джиджана.
Завършвам ансамбъла с един потник, който самонадеяно скочи отнякъде в ръцете ми. Нека му!
Абе, котката що надвиква вече Дистърбд??? Определено настоява нещо да ми каже. Но какво? 
След неуспешните й опити да проговори човешки, най-накрая заговаря с очи.
Очите на глада!
Ужас! Снощи нахраних ли я? 
Явно да, защото една консерва ме гледа с празен поглед от лишения от съдържание хладилник.
Трябва да се гримирам.
Горкият кот диво"ар прилича на готов на крайни действия и гласови извивки от глад ягуар. Ще се гримирам после. Първо ще задоволя косматката.
Отварям чисто новичка консерва с котешка манджа. Какво слагат вътре, по дяволите, та мирише така отчайващо? Опитвам да приключа по-бързо битката с капака. И той ми отмъщава! Хлътва почти целият в кутията.
Изплисквайки миризливото съдържание върху моя така мъчно и старателно подбиран тоалет. Именно! Тоалет! На нещо такова смърдя! ОХХХХХХХХХХХХХХ!
Събличам се.
Гола сипвам храна на горкия добитък. Минавам пак през банята за около 40 секунди.
Мотая се. И защо са ми дрехите изобщо? 
Цапат се. И още как! Не, не ми казвайте как, щото всичко казано може и ще бъде използвано срещу мен!!!
Не се перат сами.
Не се сушат сами.
Не се гладят сами. Не купувам дрехи, които трябва да се гладят точно по тази причина.
Не се прибират сами.
Всеки подъл парцал се крие поединично или във формация точно, когато съм решила, че точно, само и единствено той ми трябва сега и веднага!
Неблагодарници!
А аз ги разхождам редовно и дори понякога ги черпя с бирата си!
Ще ги изхвърля всичките! И ще си купя нови! Да видят те!
Нови?!
Новата рокля!
Не е истина колко бързо са я обучили старите да се крие и тя!
Еврика!
Вече мога да се гримирам. Облечена.
Фък! Закъснявам!
Няма да се гримирам!
Че аз и без тва и така съм си хубава... Ха! Ха! 
Ама пък и Деница няма да ме сваля. И аз нея. 
А мъжете да стоят по-далеч от мен, че съм влязла в змийска фаза!
Телефонът.
Деница си е чула името телепатично и звъни да ми каже, че и тя закъснява, но все пак тръгва, така че все пак нямам време да се гримирам.
Последен поглед в огледалото разкрива мокра, несресана коса, физиономия като лимон, който се опитва да мине за ябълка.
Обаче роклята ми е червена!
Червена и прозрачна.
Беше само червена като я купих! И без тва даже презрамки си няма!
Какво съблекло са ми пробутали в онзи магазин, мамка им!!!
Пъхвам глава в шкафа в опит да открия нещо, дет става за разходка в парка. ОХХХХХЪ!
С таз рокля мога да изкарам някой лев или все пак ще трябва да обуя кубинките!
Но съм обещала на Деница един спокоен, момичешки ден, а сексът и боят няма как да се впишат в червеното на роклята ми.
Опашката ми нервно се мята зад мен.
Намирам клин, мятам черна памучна риза без ръкав над роклята.
Опитвам да прикрия наболите рога, намествайки още влажната си коса с пръсти.
Пъхвам си копитата в чехли.
Прибирам гримовете в раничката за по-късно, ако е рекъл Господ.
Спирам Дистърбд. Повече няма да се притеснявам.
Все пак аз съм каквото съм.
Усмихвам се на момичето, което също ми се усмихва от огледалото.
12:00 е.
И отивам да се срещна, макар и закъсняла, с Деница.
Казах ли, че я обичам? 

Веселбата беше приключила и подпийналата компания се разпиля в различни посоки, наложени от големия град. Тя и той, обречени от собствената си, леко крива житейска посока на общо такси, пресякоха булеварда, хилейки се на нещо, вече отдавна забравено. Обичаха да повървят малко поизтрезняващо преди да се върнат всеки в своя живот.

На ъгъла тя спря, за да си запали цигара. Той й подаде огънче, ръката му трепна, когато кичур червена коса го докосна, за миг нещо се промени, но, като всеки миг, мигът отмина.  
Тогава заваля. 
Той отвори чадъра си и я придърпа до себе си. Тя беше нахална и се навря под якето му. Разсмяха се и след малко бяха отново увлечени в криволичещ разговор в леко нетрезво състояние...
Дъждът обаче не се отказваше лесно и въпреки чадъра скоро и двамата бяха порядъчно мокри. Минаваха край някаква градинка и той я повлече да се скрият. 
Притисна я към едно дърво, за да я запази от дъжда. 
Някакъв виц остана забравено недоразказан. Някъде падна гръмотевица, но там, където попаднаха, имаше място само за другия. Притиснати като в околоплоден мехур, заплуваха в сигурността и топлината на близостта си. 
За пръв път откакто се познаваха мълчаха. 
Потрепериха едновременно, усмихнаха се, а ръцете им сами ги привлякоха още по-близо един към друг. Тя се сгуши в топлината на рамото, той зарови нос в косата й и продължиха да мълчат, подчинявайки се на хаоса на бурята, пречистила душите и притихнала с тишината помежду им. 
Устните им беззвучно оформяха думички, чийто смисъл беше в ритъма на сърцата им. 
Ръцете изтръпнаха от опитите да спрат времето. Тя се размърда, позволявайки им да спрат борбата. Извади цигара Той й подаде огънче, а ръката му трепна, когато пръстите му се опариха на мокър червен кичур. 
Устреми поглед към нея и от себе си в очите й го заболя. 
Всичко се беше променило. 
Само този миг и тази буря щяха да остават все същите.
Дъждът беше спрял. 
Разделянето на телата и душите беше мъчително, но не им тежеше. Сякаш се бяха родили още веднъж и още веднъж се бяха родили един друг. Или един за друг? Очите им грееха. Като окъпани от лятна буря светове.
Пуснаха се за малко, когато се качваха в таксито. После телата им отново се намериха за топла, мокра прегръдка...
- Благодаря ти! За всичко... –прошепна тя на слизане.
- Аз ти благодаря! – прошепна той преди таксито да го отнесе в нощта.

Днес пак вали. 
Една ръка поглажда палав червен кичур,  спорещ с разплаканата есен.
- Нека вали! Ти валиш. И дъждът винаги е червенокос...

Животът ми – стръмни пътеки
в черни облаци , мътни води...

Умират светулките в шепа,
не заспиват в безкрая... сами. 

През сълзи от болка
на болката-мравка път струвам.
Намирам отдавна загубени в пътя въпроси...

Боли!

Не е моя работа! Няма да питам!

Дървото отрони листо...

С душата болим се - 
сякаш отлитам.
От себе си.

Чайка.
Време. 
Полет.
Перо. 

Губя се. 

Пространството. Времето. 

А птиците просто просят просо...

02.08.2011.

Лятото си отива, нарамило раница със слънчевите ми щения, изпрани в морето и дъждовните локви. 
Вървя до него, скрила сълзичка в пазвата си и смело развяла най-хлапашката си усмивка... за тежките слънчогледи и златните жита, за пеещите планински водоскочета и всяко тролче под всяко мостче. За теб. И за мен.
По пътечката ми се гонят спомени... минали и бъдещи. Гонят ме пеперуди със седефени крила. Ветровете тичат след мен и ми шепнат думички, които никога няма да чуя... отново... защото не искам. 
Лятото си отива с кехлибарения цвят на узряло грозде и тръпчивият вкус на ледена бира. Плажът помни стъпките и смехът ми, морето къта още топлината на тялото ми. 
Останал там във вечерният бриз, звъни гласът на гларус в песен за мен... да се върна.

Имам още няколко къса жива плът да вплета в лъчите на слънцето и лунните пътеки. Имам още няколко мига любов да разпилея във ветровете... Имам още няколко скрити въздишки да споделя със звездите... в косите си. 
Лятото си отива. 

Аз ще остана. 

Не, не ви се струвам пияна...

Съм пияна.
Съм луда.

Съм.

Бях забравила...
Прегърнала чуждите болки от страх да изпитам своята, Святата.
Обичам. Обичана съм.
Дали?

Нямам нищо за губене, въпреки че имам всичко и нямам нищо.
В усмивката ми сияе усмивката на всеки приятел, сълзите ми мият всяка болка...
Аз съм могъща...
Променям животи и съдби.  С две-три думи само. 

Не ви се струвам пияна. Аз съм. Пияна от силата, която ми давате, за да забравя себе си. 

Искам да мога отново да пея по улиците, да целувам дъжда и снега, да пия лъчите на слънцето, да обичам себе си. 

Трябва отново да се родя. Не да изтрезнея. Пияна съм, но този път е моята болка, която ме опива. Болката да съм жива, да ме има. Не че ми трябва. Не!
Имам нужда от малко любов. Като вас.

Като теб, дявол те взел! Или дяволица. 

Аз съм същата... онази, която ядеше снежинки и правеше любов с дъжда. Онази, която се смееше и те разсмиваше с невъзможността да се смееш над себе си. 

Онази, която криеше слънцето с длан, за да запази очите ти - за да виждаш само мен и това, което е вътре. 

Къде е тя?

Намери я и ми я върни. 

Моля те!

Защо ми причиняваш това? 

Присетиш се и идваш обичащ ме, искащ ме... Погубващ ме... 

Пресъхнали устни пресипнало шепотят името ми. Желаещите ти пръсти раздират плътта на себето ми и с живителните му сокове гасят пожарите, които съм запалила, за да възкръснеш в угарта, която си оставил в себе си след мен. 
Ласкаво събличаш всичките ми защити и разжарваш нуждата ми да съм  жрица в жертвенaта клада на извечните ритуали за Живот и Любов. Остъргваш саждите от стените на женствеността ми. Разяждаш безметежното ми безгрижие и ме дрогираш с нежност, докато стана копнежност да бъда още и още обичана, желана, опивана и укротявана.

И когато утолената жажда се върне по-палеща и по-жадна от всякога и искам поне за миг да се сбъдна вълшебница, когато съм изтръпнала, тръпна и тръпнеща, влюбена и докрая раздадена, ти си тръгваш, осъждащ и мен и себе си на освирепялата ми вещерност. 

Размазваш черепа ми в строежа на фразата "Мечта не се държи в ръка!", подложена удобно да брани страха ти, че съм жива и истинска, искаща, отдадена... 
Влачиш късове от телесата и душата ми - всичко, което си успял да отхапеш. Джапаш с тях в локвите, останали от дъжда на сълзите ти, обагрени от залези и моите кърви, отровени и бесни. 

Нямам нужда от тази любофф. Ограбена. Съзряна от разстояние. Еманация на дните и нощите ни. Всеобятна и всепоглъщаща.

Искам кротко да остана сгушена до рамото ти, вплела себе си в крайниците ти. 

Върви си. 

И ме забрави, ако можеш и ако ти стиска...