Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Незсвързани злостности от личен и различен характер...
Автор: atlantistoni Категория: Други
Прочетен: 108028 Постинги: 73 Коментари: 75
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>

Той беше най-добрият ми приятел!
Пила съм му бирата, спала съм в леглото му, ревала съм на рамото му – най-вече от смях.

Бъркал е в хладилника ми, виждал ме е с размазан грим и размъкната пижама, прибирал ме е пееща и сияеща в 4 сутринта.

Търкаляли сме се по парковете, броейки облаците и пчелите.

Не ми е правил специални подаръци.

Не съм го целувала. Е, само веднъж. По бузата.
Никога не злоупотреби с мен. Аз с него също, де.

Беше най-добрият ми приятел. братът, когото нямах. И приятелката, от която не си пазех червилото.

Беше...

 

Няма го. Нямам го.
Ограбена съм. Опустошена. Нямам сили дори да заплача.

Всички форсмажорни причини заедно не могат да ме впечатлят, да ме извадят от амока, да ме накарат да помръдна, да...

Няма го. Няма го! Няма го?

Сигурно е поредната шега. Абсурдно е!
Смс-ът беше от номера на сестра му. Но...

 

Вмъквам се в джинси, навличам блуза, обувам кецове, мятам чантата и хуквам по стъпалата. За миг се усмихвам – не ме е сварил неподготвена, почти всичките ми дрехи са в черно.

Качвам се в колата, завъртам ключа и всичко, което чувам е Онази Песен. Която слушахме с по една слушалка под един чадър в една нощ без звезди над поредните погребани надежди.

 

Няма да карам. Не мога да карам.

Прескачам една локва и махвам на едно такси. В таксито е тихо. По някое време съм се разплакала явно, защото чувам шофьорът да ми обяснява, че нищо не струва колкото сълзите на красива жена.

„Мълчи и карай!“ – озъбвам му се.

Човечецът потъва зад волана от резкия ми тон. Опитвам се да измисля извинение, но не ми се говори. Питам може ли да пуша, предлагам цигара и на него. Отказва. Ще му оставя бакшиш.

 

Взимам стъпалата до квартирата му на тавана на бегом.

Болезнено тихо е.

Може би не съм спирала да дишам, но имам нужда от въздух. Вдишвам рязко. Пак и пак.
 

Отключвам. Със собствения си ключ. „За всеки случай!“

 

Знам, че плача. Чувам подсмърчането си. Бърша носа си в ръкава.

Разбирам, че стърча с ръка на бравата и се чудя – след като вляза, какво?

 

Напомням си, че е важно да дишам, отварям и влизам.
 

Всичко си е както трябва да бъде. Нищо не се е променило.

 

Влизам в спалнята му и се усмихвам на снимката на нощното шкафче, на която сме двамата, щастливо омазани със сладолед… Бяхме в парка, бяхме пили по бира, аз му разказвах… за всичко, телефонът му звънна, стана да говори и се върна със сладоледите и букетче жълтурчета – за мен.

Усещам присъствието му, аромата на парфюма му. Очаквам да влезе, очите му да се засмеят.

Тишината се лепи по мен като горещ асфалт и засъхва като броня по тялото ми. Съзнанието ми се лови за спомените, опитва да се задържи за детайлите, но всяка моя клетка крещи от болка.

Не мога, не искам да повярвам, че повече няма да бъда обект на обичливите му подигравки за моето добро сърце и опак характер, на шегите му, че когато другият пол спре да ни обръща внимание, ще се наложи да остаряваме заедно, алкохолизирани, недоволни и неразбрани – най-вече от другия…

 

Звъни телефон. Ровя в чантата си. Не е моят. Паднала му е батерията. Някой някого търси. Не аз. Не мен.

Някой…


Не звъни моят??? Че чий телефон звъни тогава??? И продължава.
 

На кухненската маса има някаква бележка и телефон. Не е неговият телефон. Номерът е непознат. Ще вдигна. Само да си спомня как се говореше… От другата страна се отказаха явно.

 

Разсеяно поглеждам бележката. „Обичам те! Ще остарееш ли с мен?“ 


Боже! Предложил е на акулата! Или на онази с големите цици? Която и да е, му е отказала и сега той е… той е… от разбитото си сърце. Или се е разстроил и е направил някоя глупост. Ще го убия! Честно! Ще го обеся на червата му и ще му натикам топките в гърлото! Ще го…

Телефонът отново започва да звъни. Сигурно е тя. Трябва да вдигна. И без това, вече няма значение. Нищо няма значение.

„Ей ти! Знам, че си там.“

 

Не е истина? Какво се случва, за Бога? Дишай!

„Ти? Ти… си жив! Добре ли си? Аз… Полудявам ли?“ – заеквам и хълцам.

 

„След 15 минути съм при теб. Знам, че чуваш. Не знам дали слушаш. Никога не знам.

Добре съм. Не съм призрак. По-жив от всякога.

Избърши сълзите си. Измий лицето си. В банята има крем за лице против бръчки… Знам, че не ползваш.

В хладилника има бира. И шоколад има – само за теб. Изяж го!

Всичко ще ти обясня! Не ходи никъде! И опитай да не чупиш нищо.“

Докъде бях стигнала с убийството? Имам 15 минути да обмисля всички детайли и подробности!

 

Пак рева. От облекчение. От гняв. От… Но като послушно дете вадя шоколада и бирата, слагам две чаши на масата и… започвам да изследвам гнева си триизмерно.

Може пък да има разумно обяснение за подобно мъчение на човешко същество, което даже наричаш „приятел“. Е, не се бяхме чували няколко месеца, но винаги сме се чували когато искаме и защото искаме, не по протокол.

Можеше да ме убие копелето!

 

Десет минути си търся място. Включвам и изключвам радиото. Чупя пепелника – не много без да искам. Не исках в пода…

 

Той влиза с букетче жълтурчета. Усмихва ми се, но не изглежда гузно.

Нищо! След малко ще изглежда.

 

Мълча. Наострена съм. Знам, че се радвам да го видя. Нещо в мен се е променило. Очаквам да чуя…

„Ще остарееш ли до мен?“

Моля? Я пак! Изобщо не очаквах да чуя Това!

„Изобщо не съм сигурна, че ще остарееш… Почти съм сигурна, че днес е последният ти ден! И без това те оплаках... А ти с кого ме бъркаш?“

 

„Не сме се виждали от… колко? Не че има значение. Не си имала нужда от мен, не съм имал нужда от теб.“

Защо ме заболя така от това? Или е чисто нов навик?

„Сънувах те. Сестра ти ми се обади, че си мъртва. Бях опустошен и празен, болеше ме всяка клетка. Навлякох някакви дрехи и даже се усмихнах на мисълта, че не си ме хванала неподготвен, защото повечето ми дрехи са в черно.“
Ъ?
„Влязох в колата, но по радиото вървеше Онази Песен, която слушахме в дъжда една нощ без звезди и без надежди. Прескочих една локва и махнах на едно такси. Явно се бях разплакал, защото шофьорът ми каза, че нищо не струва колкото мъжките сълзи. Отговорих му да мълчи и да кара... Оставих му бакшиш.“
Какво…?
„Пред апартамента ти стоях дълго и се чудех – а после какво? Отключих с ключа, който ми беше дала за всеки случай... Стоях до леглото ти и плачех като дете със снимката на която сме двамата, щастливо омазани със сладолед.“

Това смешно ли трябва да е, по дяволите?

„После акулата ме събуди. Не помня защо реши, че е акула. Събуди ме. Крещял съм името ти… Тръгна си. Повече не се обади.“
Значи е онази с големите цици.
„Разказах на онази с големите цици съня си. Още същата вечер бутна снимката от нощното ми шкафче. Знаех, че го направи нарочно. Скарахме се. Тя си тръгна. Не я спрях, Не я и потърсих повече.“

Тъпанар!

„Не я потърсих, защото те загубих насън, за да разбера, че те обичам наяве. Не искам да го забравям. И искам и ти да го знаеш. Винаги си знаела, нали?

Не ти предлагам брак, не искам да ограбвам свободата ти, не искам четката ти за коса наоколо. Искам да знаеш, че където и да съм, до мен ще си у дома си.

 

И в случай, че за час светът за теб е бил празен без мен, ще бъда до теб у дома си, дори да си запрашила с друга любов по света.

Бъди честна пред мен, но първо бъди честна пред себе си.
 

Сега си затвори устата! Дишай! После крещи колкото искаш!”

А беше най-добрият ми приятел...

 

Категория: Други
Прочетен: 3859 Коментари: 2 Гласове: 4
Последна промяна: 03.06.2015 10:48

Бебето.
Моля се да оцелее, да няма последствия за здравето и живота ѝ! Да бъде щастлива! И родителите ѝ никога повече да не преминават през такъв ужас!
Акушерката. 

Моля се да си прости, моля се да ѝ простят децата ѝ. Родителите на бебето... едва ли.

Ние.
Ние ли сме тези, които трябва да дадат прошка? Ние ли сме тези, които трябва да съдят?
Кой е най-чистият, който ще хвърли първият камък?
Ние също сме виновни. И отговорни.
Всички ние. 
Защото тази акушерка вероятно е показвала симптоми на преумора, стрес, напрежение, нервно/психическо разтройство... Но кой ѝ е обърнал внимание? Поискала ли е помощ? Получила ли я е? 
Защото работим за малко пари. Защото работим много. Защото работим без почивка. Защото изнемогваме. Защото се примиряваме. Защото не сме достатъчно с децата си. Защото не сме достатъчно с приятелите си. Защото не сме достатъчно със себе си. Защото се въртим като хамстери във въртележка... 
И днес е акушерката, утре изперкалите ще са норма. 
Защото забравихме, че не сме само заплатополучатели, заемовзимащи, заемодаващи, сметкоплащащи, данъкоплащащи... 
Защото забравихме, че сме човеци. Защото забравихме, че срещу нас има други човеци.
Защото забравихме да съществуваме. Оцеляваме. Най-вече финансово. Защото друго няма.
Здравето е пари. Образованието е пари. Животът е пари. 
И любовта е платена. 
Дори майчината.

Нищо. 
Ще погледаме видео как една акушерка, жена и майка пребива 4-дневно бебе, родено на рождения ден на моето дете. Ще дадем воля на възмущението и гнева си, ще я наричаме всякаква... и вероятно ще сме прави. Ще се плюнчим, ще се пеним и ще се кръстим да не дава Господ. Ще заспим със задоволена жажда за кръв и зрелища и доволни, че, попържайки, сме направили света по-добър... А себе си? Себе си дори не познаваме.
Нищо.
Утре пак бежанците/циганите/кучетата/масоните/мюсюлманите/Путин/ЕС/САЩ/СССР/кемтрейлсите и снимките на Ванга и "банкянския магнолий" ще ни занимават.
А това, дето държавата отдавна пребива всички ни - от неродените до престарелите, няма да го променим. Защото не можем. Защото сме заети. Защото е по-лесно...
Защото не ни пука. 
Поне докато не ни запука.
И изперкаме всички. 
И започнем да се избиваме.
И всичко приключи!

"Спрете планетата! Искам да сляза!"

Категория: Други
Прочетен: 1014 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 28.04.2015 16:51
28.04.2015 16:48 - Джихадисти
Това е нова група сирийски терористи и джихадисти. Най-големият терорист и джихадист държи в ръцете си най-малкия засега. Най-големият трябва да се погрижи и за останалите наоколо терористи и джихадисти след смъртта на майката-терорист-джихадист в бомбардировките. 
Да си стоят в Сирия, бе! Какво да идват тук да ни изядат варените мозъци!? 
Или да мрат на границата. Защото няма как на такава възраст и без родители да са легални имигранти с документи. 
Или да се давят там, в някое море... Няма да ни ислямизират тука и да ни изколят до крак, я! 
Както виждате, те са опасни и въоръжени до зъби! Изглеждат кръвожадни и зли! Вервайте ми! И тук има такива. Комшийката има 2 - Тедка и Криси. Другата и тя има 2 - Павка и Ели. И третата има 2 - Вики и Деси. 
Мойто малко по-голямо станало...
Оффф, то не било смешно! Смешно би било само когато говорите глупости, показвайки собствения си аршин, защото в хората виждаме това, което имаме в себе си. Но по-често ме побиват тръпки от ужас от хората, сред които живея...


image
Категория: Други
Прочетен: 834 Коментари: 0 Гласове: 0
Колко много се е променил светът за 100 години. 

И и колко никак. 
Колкото повече вървим напред, толкова по-назад се връщаме. 
Колкото повече се издигаме, толкова повече пропадаме. 
Колкото повече печелим, толкова повече губим. 
Колкото повече имаме, толкова повече нямаме. 
Цивилизацията развива най-много изкуството... да се убива. 
И преди хиляда, и преди 100 години, и вчера... Все същите сме. Диваци, които не могат да поделят... какво? Защо?

Сега снимките са цветни. Май това е единствената разлика...

image
image

Категория: Други
Прочетен: 870 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 28.04.2015 16:45
22.01.2015 10:32 - ***
Обичай ме

влюби ме в себе си до болка
и мен отново ме накарай да обичам

На улицата
после с пръстите ти 
на себе си отново ме накарай да приличам

Обичай ме 

и си тръгни със слънцето,
за да мога да послушам птиците

Категория: Поезия
Прочетен: 1064 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 22.01.2015 10:33
22.01.2015 10:30 - ***
Позволявам ти да ме обичаш  от ад и рай да ме измисляш да ме рисуваш сред цветя  със устни с пръсти  и всяка красота да ми вменяваш   Когато се наситиш  да се обожаваш позволи ми    да остана пак по себе си  
Категория: Поезия
Прочетен: 1007 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 22.01.2015 10:33
Бомба удря покрива - колкото да извади очите на сградата, да изпотроши прозорците ѝ. 

Малка бомба.

Предупреждение да напуснеш жилището си за 10 минути. 

След 10 минути ще ударят ниско с друга бомба. 

Голяма бомба.

10 минути да оставиш всичко след себе си - дома си, спомените си, леглото си, любимата си риза, саксията на прозореца... 

Не знаеш, че може да изчезнат. 

Знаеш, че ще изчезнат. 

Бягаш. 

С едни документи, 2-те си по-малки сестри под мишница и телефон...

евентуално да провериш близките и приятелите си... 

ако вдигнат, ако имат жива батерия, ако има връзка...

Ако са успели да избягат.

Бягаш. 

И оставяш всичко след себе си. 

Бягаш. 

Всичко след теб се превръща в прах. 

Бягаш. 

Бягаш. 

Бягаш. 

Не знаеш кога точно си започнал да плачеш.

Ослушвал си се за звука, който ще те остави с дрехите на гърба ти и двете деца в ръцете ти. 

Бягаш...

Спиш по улиците в Газа, защото не е възможно да се прибереш у дома си. 

Днес вече няма къде да се прибереш... 

Около теб има толкова отломки от животи, хора и сгради, че не изпитваш страх.

Не изпитваш болка. 

Не изпитваш нищо.

Продължаваш. 

Не бягаш. 

Не бързаш за никъде. 

Не знаеш дали офисът, в който работиш съществува, но и едва ли ще отвори точно днес. 

Продължаваш.

Изпратил си сестрите си на безопасно (донякъде поне!) място. 

Върнал си се да търсиш нещо оцеляло.

Не знаеш какво. 

Но търсиш. 

Намираш. 

Намираш хора, скрили страховете си зад военни униформи. 

Те стрелят. 

Вдигаш камък от земята си или парче от дома си и го хвърляш по тях. 

После пак бягаш. 

Бягаш.

За да се върнеш. 

Някога. 

Или поне това, което е останало от теб.

Категория: Други
Прочетен: 1165 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 03.11.2014 17:51
Не знам. Не разбирам!

Драмата започна със завършването на... детската градина.
Ма, много ви се моля! Вие какво си помислихте?  Че има разлика между завършване на детска градина и абитуриентски бал? И аз така мислех! Ама дружно сме в грешка.

Е, майката, която се опита да ме вкара в ресторант, с кола с балони, пикла с дълга рокля с гол гръб и златни обувки с токчета, се оказа, че е в по-голяма грешка - небрежно се сблъска с товарния влак... Да, децата ни се бяха трудили много (ПОКЛОН на Учителките им!), но не виждах (И сега не виждам!) как златната рокля или костюмът с папионка ще бъде венецът на успеха им. Добре, може и да имам очни проблеми. А вероятно и ментални имам! Но са си мои и не ща да правят щерка ми на маймунка със ливрея и звънче!

Драмата продължи с първата родителска среща. Като една истинска съвременна работеща майка (според дребуса истинските майки ходят с токчета, а не като мен...), която е благословена... опс... затормозена от раздалечения времево-пространствения континуум на бабите, записах  чедото на платена занималня с английски. Не, не! Не ме разбирайте погрешно! Аз НЕ съм амбициозна майка - твърдо и категорично! Обаче щерката черпи сили и енергии директно от Първоизточника, а любопитството й минава всякакви граници, та вечер направо прави къси съединения в главата ми и всяко нейно умствено и физическо натоварване, в което аз не съм погълната изцяло, е добре дошло.

 Та! Учителката ми стана рязко симпатична, ама на мен Учителите са ми слабост, а таз вероятно е пряка наследница на Супермен, защото ще им води и нормалните часове и занималната следобед... Аз знам, че Учителите са Свръхчовеци, но класната на дъщеря ми, напълно ме изуми с ентусиазма си. Може би, щото не се е сблъсквала още с мамината хала... 
 Шефката на платената занималня ИЗИСКА да подпишем декларации, че отроците ни няма да носят мобилни телефони в училище и аз, като избягала с писъци от учителското поприще, възхитено се възрадвах и за малко да се разпищя от кеф в компанията на още няколко нормални родители. (Някой ден ще ги черпя по бира!).

Един закъснял татко от вратата още се информира за какво иде реч и ревна с цяло гърло, че НЕ е съгласен! Детето му било свикнало с телефона си и таткото бил по-спокоен като го чува няколко пъти на ден. Да, де, ама детето и таткото  дали имат навици да не не се чуват по телефона с повод и без повод и, особено, не по време на час? Щото пък аз и още няколко други като мен си пращаме децата в училище да учат, а не да си говорим по телефоните за по-интересно. А и онова детенце като може с телефон, аз на моето лесно ще му обясня, че не може да е с телефон, ама другите? 
И после кой с къв телефон бил, а не може ли розов, с игри, с камера... и с таблицата за уморение на родителските финанси, или поне моите. 

Да се разберем - луд фен съм на съвременните комуникации. Не мога да живея без тях. Без компютър и нет изкарвам броени часове... докато спя. Ама все си мисля, че дечурлигите трябва да търчат в двора, вместо да говорят по телефона.
Категория: Други
Прочетен: 923 Коментари: 0 Гласове: 0
 На спирката до нас една жена почти по пижама - плюшена, износена, но чиста, държеше в найлонова торба мършавото телце на кученце, поднасяше го умолително към окъснелите като мен и питаше "А Вие разбирате ли от живи кученца?" В началото не разбрах много какво се случва всъщност... Хората я гледаха като изкопаемо. Спрях се. Кученцето беше мъртво. Тя поиска да го пипна, за да се уверя, че не е живо... не го. Страхувах се Смъртта да не полепне по мен и да я пренеса на душанките вкъщи, които ме чакаха за ласка, дъвкане... мазане, пръскане, капане...
Взирах се в липсата на пара от нослето, в непомръдващите изпружени лапички, в полупритворените очички като тъжни черни дупки... 
Жената не изглеждаше в час, но повече тъжна, отколкото "луда". Отговаряше ми разумно, въпреки че не виждам разум в действията й. Майката на кученцето се била скрила под леглото. Другото бебе починало вчера, онзи ден - таткото. "Поне майката да се оправи, аз ще си я гледам." 
Исках да й крещя! Да я питам защо допуска да се раждат бебета, за които не може да се погрижи. Защо не потърси ветеринар. Защо не... 
Разпитвах я... Знаех отговорите на повечето си въпроси. Другите ги четях в очите ѝ. Не се разплаках!
Сетих се за всички онези коментари, които ме влудяват: "Първо помогнете на хората..." 
Да, първо трябва да помогнем на хората - да обясняваме докато разберат онези - ХОРАТА, че всеки живот е важен, че няма излишен Живот, че кастрацията не е толкова зло като измъчването и убийството на бездомни животни, като захвърлените "ненужни" слепи шепички Живот, като смъртта "под гумите на някой самосвал"... 
Трябва да се погрижим и за хората, които са като тази жена - на ръба на разума и оцеляването. Тази жена се казва Лариса. Тя чудесно - със сърце и отговорно, би се грижила за животни всякакви. Сигурна съм. Знам, че е безотговорно да гледаш животинки, ако не можеш да се грижиш за тях, но аз гледах в очите й с ясен поглед, там - на границата на безумието, виждах, че е чиста душа.... А и напоследък не ми се удава да съм крайно крайна. Освен понякога. 
Едно от най-страшните неща, които съм преживявала (опитах да преживея... все още опитвам!)) е смъртта на прекрасната ми кучица Херта. От старост. И от ветеринар... Не мога да не реагирам емоционално. Напоследък съм в емоционален ступор. Мозъчният е от 2-3 века. 
Взех телефона на Лариса. Номера. Ако изобщо си знае номера. Не знаех как да й помогна. Не зная. Не успокоявах съвестта си. Не я успокоявам. 
Спасих от експлозия пикочния си мехур. 
Не съм добра. Не ми пука. 
Уморена съм. 
От 2 часа се опитвам да се съвзема. 
Боли ме главата. 
Болят ме всички бебешки трупчета. И човешкото - дето уж ваксината, грипа или... Четох. Не разбирам. Знам, че ваксини се поставят на здрави... Ама и по радиото разправяха хора с високо кръвно да не излизат, а джипка прати приятел с кръвно 200 на нещо си през август в 2 следобед да си купи ДРУГО лекарство и... той падна на едни стълби и си размаза мозъка. Не от кръвното... Не. А ние пиехме айран на Калиакра. 3 айрана - 10 лева. Не, не 3 галона айран...
В ДСК не могат да ми отговорят с 1 обаждане (дори 3 пъти) какво ми трябва за дарителска сметка и колко ще струват преводите до Украйна. Вбесяват ме! Аз им обяснявам, че ако преводът струва повече от 1%, губят и своето и моето време да търсят отговори на стандартни въпроси за нестандартната ми драма... Оля, ще живееш нормално, въпреки кошмарите ми! И въпреки шибаните украински банки и... Янукович, и... Иначе шта прИбия! И нема да стана за резил на сватбата ти! 
Дъщеря ми се мотае. Нервира ме. Обичам я!
Кучът е...Куч. Прекрасен. Очарователен. И всеотдайно си дави чехъла. Неговия. И плаче по всички кучки и мацки по улицата... Напоследък е основно ревнив, но аз не мога да го обичам по-малко.
Осиновеният ми кот... става по-дебел... По-силен. Заяква зарад корделата на гърба, дет съм му вързала, че си дере раната. И щот му сипвам капки в носа. Мрази ме, честно. А кат му пръскам гъбите направо ме ненавижда. Но пък получава ядене в 1 нощес при поискване. И "гърне" в 5. Сутринта! Става и по-красив... доколкото... Не, няма да го задържа. Ще стане германец. На Яна й оправиха зъбите в Германия. За 5 хиляди марки. Яна е... куче. Стара история. Разсипах му лекарството... 
Искате ли телефона на Лариса? Да й помогнете да си лекува животните. Да й помогнете да се лекува. От какво? Да й помогнете. Някак. 
Имате ли моя? Искате ли да го използвам? Не... не плача.Не, не виждам трупчета. Не... 
Извинявайте, че дочетохте това. Луди сте! Не ви свалям шапка. Всъщност и на телефон не отговарям. Фломента. В превод - в момента.
И забравям! Онзи ден Приятел!!! ми се обади да му честитя имения ден - знае ме от неприлично много години... 
Да поспим, а? Аз ще... опитам.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1447 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 05.02.2014 13:56
08.02.2012 15:22 - Обвинявам!
Обвинявам...

Обвинявам Хан Аспарух, че създаде тук България. Абе, брато, не можа ли на някоя друга планета, баси??? 
Обвинявам Хан Крум, че не ни изряза всички крадливи ръце. Бате, а за малоумните глави изобщо не помисли, нали? 
Обвинявам Княз Борис-Михаил, че ни създаде българската църква, но не ни направи по-прави и по-славни, да не говорим за по-човечни и по-отговорни. Шефе, да беше преговарял повече с Шефа, бе! 
Обвинявам Цар Симеон за Златния век. Да ни беше оставил повече кеш, а? 

Обвинявам Военно министерство и община Харманли, че не са ремонтирали стената на яз. Иваново и с престъпната си небрежност при (не)изпълнение на служебните си задължения, солидарно (без)отговорни са допринесли за рушенето на държавна собственост, довела до човешки жертви (и не само човешки) и огромни материални и още по-големи морални щети. 
Обвинявам чиновниците и мижитурките, които години наред са си носили заплатата вкъщи, но не и отговорността за (не)свършената работа, с което са застрашили живота и здравето на хората, които са им плащали - сега във Военно министерство и община Харманли, скоро и в цяла България. 
Искам всички, които са си мили ръцете един с друг, да поемат сега солидарно отговорността - особено финансовата, щот там най-много ще ги заболи. И ги искам всички под строй и срещу заплащане средната пенсия в с. Бисер да ремонтират стената, да чистят дворове и улици, да строят къщи, ако трябва и магистрали – така ще е справедливо.
Обвинявам Военно министерство, че е дало пари за въртолети, с които пилотите рискуват не само да не си свършат работата, но и живота си. 
Обвинявам премиера бойко борисов, че нареди да летят ненадеждни хеликоптери с риск за всички в ситуация, в която трагедията е твърде голяма, за да рискуваме да я увеличим по какъвто и да е начин. За толкова години премиерстване все трябваше да е наясно с възможностите на наличната техника. 
Обвинявам министър тотю младенов за думите, че нямало значение как държавата ще обезщети пострадалите. Ще замените кон за кокошка ли, министре? А дали има оцелели коне и кокошки? Ще цитирам НК:
Чл. 325б. (Нов - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.07.2011 г.) 
(1) Който, като прояви жестокост към гръбначно животно, му причини противозаконно смърт, тежко или трайно увреждане, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба от хиляда до пет хиляди лева. 
(2) Наказанието е от една до три години и глоба от две хиляди до пет хиляди лева, когато деянието по ал. 1 е извършено: 
1. от лице, което осъществява дейност или професия, свързана с отглеждане на животни или полагане на грижи за тях; 
2. по начин или със средства, опасни за живота на хора или животни, по особено мъчителен начин за животното или с особена жестокост;
3. на публично място или в присъствието на малолетно или непълнолетно лице; 
4. повторно.
Тва е само за животните. За хората – допълнително. Защото това е предумишлено убийство - на хора и животни. Масово и по особено жесток и стресиращ начин – от безхаберие, безотговорност, безпардонност и безнаказаност.
Обвинявам и хората от с. Бисер, че не са отишли да ремонтират сами язовирната стена, ами в съучастничество със зимните дъждове са я докъсали. Щото водата и калта да отнесат целия им живот, да се издавят сами и да издавят и животните си, щот с пенсиите си могат да си купят всичко от магазина. Обвинявам ги и че отнеха от телевизионното време на бойко борисов и цветан цветанов. Обвинявам и зимата, че е зима. 
Сега ще бъде назначена комисия, която да разследва инцидента, на която ще плащаме ние. Тя (комисията) ще посочи с пръстче вината, ще покрие отговорните, а всички останали ще ни прати обратно да пасем. И вероятно ще идем...
Обвинявам парламент и министерски съвет, че създават и назначават комисии всякакви, но нямат комисия по Съвест и отговорност, която да им припомня, че не са богоизбрани, а служители на българските граждани, че повечето права вървят с повече задължения, а авторитетът и престижът се основават на уважението и високата оценка към добре свършената работа.
Обвинявам ги, че няма ефективни структури за поддържане и профилактика на държавната собственост – даже не е ясно кой за какво отговаря както отново ясно лъсна при яз. Иваново. Че крадете е ясно – халал да ви е, ако крадете излишъка, но се засрамете и се спрете на босия пред цървулите!
Обвинявам държавата, че пак прибира 20% ДДС от дарителската кампания със смс-и в помощ на пострадалите и злоупотребява с човечността и съпричасността на същите тези, с чиито пари се купуват нефункционални въртолети и лъскави возила, които не могат да достигнат безопасно в случай на нужда, вместо да се купи акъл и чужд опит щом се налага, а то е очевидно, че е така. Още повече, че в повечето случаи на подобни дарителски кампании даже не идва дума за чисто човешка помощ, а за вършене на работата на чиновници и бюрократи в институции и агенции, издържани отново от редовите данъкоплатци. 
Обвинявам всички български граждани, че избираме и издържаме националните си предатели и екзекутори – не по затворите, за съжаление; че се печем години на бавен огън, а не станахме печени - че изгорЕхме – изгорехме, ама поне огънят да беше пречистващ...
Обвинявам себе си – че останах. И родих детето си тук, където не е защитено от камикадзета с коли, от учителска некомпетентност, лекарска небрежност и полицейски произвол.

Обвинявам...
И се моля да си простя, да си простим сами и един на друг и заедно да променим живота си. Да изринем мръсотията от себе си и страната си, вместо да гоним синовете и дъщерите си надалеч - обезверени и ядосани.
Категория: Други
Прочетен: 3054 Коментари: 1 Гласове: 5
Последна промяна: 30.09.2013 19:07
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: atlantistoni
Категория: Други
Прочетен: 108028
Постинги: 73
Коментари: 75
Гласове: 949
Архив
Блогрол