Постинг
03.08.2011 19:58 -
Дъждът винаги е червенокос
Автор: atlantistoni
Категория: Лични дневници
Прочетен: 792 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 13.12.2011 13:25
Прочетен: 792 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 13.12.2011 13:25
Веселбата беше приключила и подпийналата компания се разпиля в различни посоки, наложени от големия град. Тя и той, обречени от собствената си, леко крива житейска посока на общо такси, пресякоха булеварда, хилейки се на нещо, вече отдавна забравено. Обичаха да повървят малко поизтрезняващо преди да се върнат всеки в своя живот.
На ъгъла тя спря, за да си запали цигара. Той й подаде огънче, ръката му трепна, когато кичур червена коса го докосна, за миг нещо се промени, но, като всеки миг, мигът отмина.
Тогава заваля.
Той отвори чадъра си и я придърпа до себе си. Тя беше нахална и се навря под якето му. Разсмяха се и след малко бяха отново увлечени в криволичещ разговор в леко нетрезво състояние...
Дъждът обаче не се отказваше лесно и въпреки чадъра скоро и двамата бяха порядъчно мокри. Минаваха край някаква градинка и той я повлече да се скрият.
Притисна я към едно дърво, за да я запази от дъжда.
Някакъв виц остана забравено недоразказан. Някъде падна гръмотевица, но там, където попаднаха, имаше място само за другия. Притиснати като в околоплоден мехур, заплуваха в сигурността и топлината на близостта си.
За пръв път откакто се познаваха мълчаха.
Потрепериха едновременно, усмихнаха се, а ръцете им сами ги привлякоха още по-близо един към друг. Тя се сгуши в топлината на рамото, той зарови нос в косата й и продължиха да мълчат, подчинявайки се на хаоса на бурята, пречистила душите и притихнала с тишината помежду им.
Устните им беззвучно оформяха думички, чийто смисъл беше в ритъма на сърцата им.
Ръцете изтръпнаха от опитите да спрат времето. Тя се размърда, позволявайки им да спрат борбата. Извади цигара Той й подаде огънче, а ръката му трепна, когато пръстите му се опариха на мокър червен кичур.
Устреми поглед към нея и от себе си в очите й го заболя.
Всичко се беше променило.
Само този миг и тази буря щяха да остават все същите.
Дъждът беше спрял.
Разделянето на телата и душите беше мъчително, но не им тежеше. Сякаш се бяха родили още веднъж и още веднъж се бяха родили един друг. Или един за друг? Очите им грееха. Като окъпани от лятна буря светове.
Пуснаха се за малко, когато се качваха в таксито. После телата им отново се намериха за топла, мокра прегръдка...
- Благодаря ти! За всичко... –прошепна тя на слизане.
- Аз ти благодаря! – прошепна той преди таксито да го отнесе в нощта.
Днес пак вали.
Една ръка поглажда палав червен кичур, спорещ с разплаканата есен.
- Нека вали! Ти валиш. И дъждът винаги е червенокос...
На ъгъла тя спря, за да си запали цигара. Той й подаде огънче, ръката му трепна, когато кичур червена коса го докосна, за миг нещо се промени, но, като всеки миг, мигът отмина.
Тогава заваля.
Той отвори чадъра си и я придърпа до себе си. Тя беше нахална и се навря под якето му. Разсмяха се и след малко бяха отново увлечени в криволичещ разговор в леко нетрезво състояние...
Дъждът обаче не се отказваше лесно и въпреки чадъра скоро и двамата бяха порядъчно мокри. Минаваха край някаква градинка и той я повлече да се скрият.
Притисна я към едно дърво, за да я запази от дъжда.
Някакъв виц остана забравено недоразказан. Някъде падна гръмотевица, но там, където попаднаха, имаше място само за другия. Притиснати като в околоплоден мехур, заплуваха в сигурността и топлината на близостта си.
За пръв път откакто се познаваха мълчаха.
Потрепериха едновременно, усмихнаха се, а ръцете им сами ги привлякоха още по-близо един към друг. Тя се сгуши в топлината на рамото, той зарови нос в косата й и продължиха да мълчат, подчинявайки се на хаоса на бурята, пречистила душите и притихнала с тишината помежду им.
Устните им беззвучно оформяха думички, чийто смисъл беше в ритъма на сърцата им.
Ръцете изтръпнаха от опитите да спрат времето. Тя се размърда, позволявайки им да спрат борбата. Извади цигара Той й подаде огънче, а ръката му трепна, когато пръстите му се опариха на мокър червен кичур.
Устреми поглед към нея и от себе си в очите й го заболя.
Всичко се беше променило.
Само този миг и тази буря щяха да остават все същите.
Дъждът беше спрял.
Разделянето на телата и душите беше мъчително, но не им тежеше. Сякаш се бяха родили още веднъж и още веднъж се бяха родили един друг. Или един за друг? Очите им грееха. Като окъпани от лятна буря светове.
Пуснаха се за малко, когато се качваха в таксито. После телата им отново се намериха за топла, мокра прегръдка...
- Благодаря ти! За всичко... –прошепна тя на слизане.
- Аз ти благодаря! – прошепна той преди таксито да го отнесе в нощта.
Днес пак вали.
Една ръка поглажда палав червен кичур, спорещ с разплаканата есен.
- Нека вали! Ти валиш. И дъждът винаги е червенокос...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 949
Блогрол
