Лятото си отива, нарамило раница със слънчевите ми щения, изпрани в морето и дъждовните локви. 
Вървя до него, скрила сълзичка в пазвата си и смело развяла най-хлапашката си усмивка... за тежките слънчогледи и златните жита, за пеещите планински водоскочета и всяко тролче под всяко мостче. За теб. И за мен.
По пътечката ми се гонят спомени... минали и бъдещи. Гонят ме пеперуди със седефени крила. Ветровете тичат след мен и ми шепнат думички, които никога няма да чуя... отново... защото не искам. 
Лятото си отива с кехлибарения цвят на узряло грозде и тръпчивият вкус на ледена бира. Плажът помни стъпките и смехът ми, морето къта още топлината на тялото ми. 
Останал там във вечерният бриз, звъни гласът на гларус в песен за мен... да се върна.

Имам още няколко къса жива плът да вплета в лъчите на слънцето и лунните пътеки. Имам още няколко мига любов да разпилея във ветровете... Имам още няколко скрити въздишки да споделя със звездите... в косите си. 
Лятото си отива. 

Аз ще остана.