Малка бомба.

Предупреждение да напуснеш жилището си за 10 минути. 

След 10 минути ще ударят ниско с друга бомба. 

Голяма бомба.

10 минути да оставиш всичко след себе си - дома си, спомените си, леглото си, любимата си риза, саксията на прозореца... 

Не знаеш, че може да изчезнат. 

Знаеш, че ще изчезнат. 

Бягаш. 

С едни документи, 2-те си по-малки сестри под мишница и телефон...

евентуално да провериш близките и приятелите си... 

ако вдигнат, ако имат жива батерия, ако има връзка...

Ако са успели да избягат.

Бягаш. 

И оставяш всичко след себе си. 

Бягаш. 

Всичко след теб се превръща в прах. 

Бягаш. 

Бягаш. 

Бягаш. 

Не знаеш кога точно си започнал да плачеш.

Ослушвал си се за звука, който ще те остави с дрехите на гърба ти и двете деца в ръцете ти. 

Бягаш...

Спиш по улиците в Газа, защото не е възможно да се прибереш у дома си. 

Днес вече няма къде да се прибереш... 

Около теб има толкова отломки от животи, хора и сгради, че не изпитваш страх.

Не изпитваш болка. 

Не изпитваш нищо.

Продължаваш. 

Не бягаш. 

Не бързаш за никъде. 

Не знаеш дали офисът, в който работиш съществува, но и едва ли ще отвори точно днес. 

Продължаваш.

Изпратил си сестрите си на безопасно (донякъде поне!) място. 

Върнал си се да търсиш нещо оцеляло.

Не знаеш какво. 

Но търсиш. 

Намираш. 

Намираш хора, скрили страховете си зад военни униформи. 

Те стрелят. 

Вдигаш камък от земята си или парче от дома си и го хвърляш по тях. 

После пак бягаш. 

Бягаш.

За да се върнеш. 

Някога. 

Или поне това, което е останало от теб.